Ренесансовият човек, изобразен в „Декамерон” на Бокачо

Предлагам ви две теми по литература.Първата тема е по-точна,но е желателно като го пишете да си го редактирате.


Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното.


„Декамерон” е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, бога, жените, отмъщението, към смеха и веселието.
Разказвачите – седемте дами и тримата младежа са ярък пример за хора на Ренесанса. Действията които предприемат в началото на романа показва най-добре техните качества. Те са млади и постъпват разумно. Не се подвеждат по останалите, които в страха си от чумата се отдават на похотливост, хазарт или други недобродетелни занимания. Десетимата се оттеглят от града, където в този период цари недобродетелното и непристойното поведение. Постъпват по най-добрия възможен начин по който могат за да спасят живота – най-важната ценност за новата епоха. Те бягат от грозните гледки и опасността. Отдават се на веселие – израз на жизнерадостността на Ренесанса. Въпреки, че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо. Водят се от разума. Всички тези качества правят десетимата разказвача Ренесансови хора.
Като такива те имат ново, модерно отношение към нещата от живота. Пример за това е любовта. Тя е разгледана цялостно от автора, понеже е най-прекият път към щастието. Героите му се стремят всячески да я задоволят и на това се гледа с одобрение, защото според разбиранията на Ренесанса физическите потребности са най-важни. Шестата новела, разказана третия ден, новелата за Катела и Ричардо, показва че правилното разбиране за любовта, това, което носи щастие, е именно плътското. Хората воюват за него. Като начин да спечелиш любов се намесва хитростта. Пример е разказът за коняря и краля. Но в любовта не може само да се хитрува. Това се наблюдава в първата и деветата новела на петия ден. В тях се вижда, че героят трябва да е благороден и всеотдаен за да спечели дамата на своето сърце.
Отношението към жената в „Декамерон” също е различно от средновековното. Седемте дами се приемат за непостоянни, вироглави и малодушни. Дионео обаче твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, че заслугата не е на мъжете. Дамите от новелите са представени като съобразителни, тактични, остроумни и достойни – добродетели на Ренесанса. Шестият ден започва с разказ, в който жената проявява тези качества за да пребори словесно мъж. Това е нова светлина, в която се представя дама. В шестата новела на деветия ден също има подобен момент. Там жената се представя като човек, който търси начин да задоволи любовта си, но и придава благочестивост на ситуацията. Дамата бива равнопоставена на мъжа.
В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло и това проличава и в романа на Бокачо. Ренесансовата култура е антропоцентрична. Вярата в бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват свещениците и монасите като хора, които не служат на бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени. В новелата за Мазето и монахините, в тези за монасите Рустико и Алберто проличава, че църковните служители с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко.
Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на седемте дами и тримата младежа. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът. Хората си служат с отмъщението когато са наранени или огорчени. За тях то е просто още една възможност да творят.
В средновековието смехът е бил олицетворение на дявола. В „Декамерон” той е начинът да се отърсиш от тревогите си и да се насладиш на живота. Десетимата разказвачи се вкопчват в смеха и веселието като единствената възможност да се спасят от заобикалящата ги ужасяваща реалност.
„Декамерон” е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова че самият автор се отказва от творбата си. Но произведението ще остане неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек.




Ренесансовият човек в „Декамерон”

С пълно основание можем да заявим,че „Декамерон” е първото произведение в европейската проза на границата между Средновековието и Ренесанса, в което художествено и убедително е формулирана една коренно различна от съществуващата дотогава представа за човешката личност.
В най-известното си произведение- сборника от 100 новели „Декамерон”, Бокачо утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишени чувства и греховни дела, земен и жизнелюбив, способен да бъде в едно и също време господар на съдбата си и играчка в нейните ръце. Човек е еднакво податлив и на изкушенията в живота, и на ограниченията на морала или религията.
Бокачо акцентира най-вече на многообразието на изпълващите човешката душа чувства- добри и лоши, на непредсказуемостта на различните ситуации- щастливи или нещастни, в които човек може да изпадне и да реагива на тях по различен начин.
Концепцията за човека в унисон с хуманистичните идеи на Ренесанса, е прокарана и разгърната в „Декамерон” в две проивоположни и на пръв поглед като че ли взаимно изключващи се посоки. Едната от тях, подкрепена с повече от половината новели в сборника, ни внушава, че човек не е господар на съдбата си , а е играчка в ръцете на капризното Просвещение. Нещо, което ни напомня например зависимостта на човека от боговете в античните трагедии. Другата линия в изграждането на цялостната концепция за човека се базира на мисълта, че въпреки обстоятелствата човек е творец на своя живот и с постъпките и с предпочитанията си сам определя своята участ и миговете на щастие, които изпитва. Тази поляризация във внушенията на Бокачо към читателя не е нито случайна, нито необяснима, ако си припомним реалното положение на човека в ранноренесансовата епоха. Той все повече се освобождава от оковите на средновековното мислене и от абсурдните ограничения по отношение на своята жизненост. Това му дава основание да се чувства силен, непобедим и самоуверен, както никога дотогава. В същото време обаче ренесансовият човек интуитивно чувства, че падането на старите задръжки и разкрепостяването не само на духа, но и на нравите, крие опасност от настъпването на хаос, анархия и морална деградация. Необходима е все някаква мярка, някаква сила- а какво по-приемливо може да се измисли от силата на възвишената духовност, която да спре човека, ако той навреме не осъзнае, че свободата, освен всичко друго, означава и отговорност! За всяка минала предела на човешката безотговорност проява на героите от „Декамерон” е предвидено реципрочно възмездие, което вече е поверено в ръцете на всемогъщата Съдба.
Ренесансовата концепция за човека като господар и създател на доброто и лошото в своя живот е особено приемлива перспектива за силната личност. Всеки се стреми към повече щастие, любов, възможност за себеизява и е това няма нищо лошо. Напротив, в много от 100-те новели непреодолимите препятствия и пречки пред влюбените се оказват в крайна сметка преодолими, именно защото героите фанатично вярват в своите сили, ум, хитрост и таланти. Не ги спира дори и смъртта, пресичаща понякога фатално техния житейски път, но безсилна да убие любовта им.
На фона на превърнатата от чумата в масова гробница Флоренция Бокачо строи, образно казано, сграда от 100 оптимистични и дори весели новели, в които шества всепобеждаващата любов. Неговите герои сами определят съдбата си, настоичиво се борят с позволени и непозволени средства за своето щастие, водени от мисълта, че любовта е по-силна от хората и особено от техните лицемерни усилия да я крият.
Човекът в „Декамерон”, видян в светлината на новите хуманистични идеи, действа смело, енергично и умно, за да доведе събитията до благоприятен край. Той е творец на съдбата- опитваща се често да си играе с него, само в случайте, когато не се плаши от нейното противодействие, а проявява чудесата от смелост, доблест, съобразителност, щедрост и оправдано от възможностите си самочувствие. Бокачо утвърждава правото на героите си на щастие, насърчава тяхното желание да се докажат и да защитят своята чест и гордост. Това е напълно в унисон с неговата концепция за човека, който не само може, но и трябва да разчита преди всичко на себе си, ако иска да бъде щастлив и уважаван.
Новият ренесансов човек според Бокачо е длъжен да бъде умен, да се самоусъвършенства, защото според автора няма по-голям, по-непростим грях от глупостта щом като не е вродена, а е рожба на невежеството. Той винаги застава на страната на тези свои герои, които проявяват ум, съобразителност и проницателност, изградени на основата на знанията и опита.