ПРОМЕНЯЙТЕ не преписвайте направо!!!
Рицарят на печалния образ и неговият оръженосец се една от класиеските двойки герои в световнара литература. Векове наред Дон Кихот и Санчо шестват по прашните улуци на ренесансовата Испания в своето пътуване към истината. Тяхното странно приятелство и обща съдба да предмети на хиляди критически коментари. И на осъзнатото чувство, че романъ на великия Мигек де Сервантес не би бил толкова магичен и безсмъртен без тази невероятна двойка.
На пръв поглед двамата герои са съвършено различни, дори антагонистично противопоставени. Различията започват комично от външния им вид и продължават с душевния им свят. Като мироглед Дон Кихот е фантазиор-идеалист, а Санчо – практичен селски човек със земно светоусещане. Лесно би било да се приеме простата формула, че рицарят е олицетворение на духовното, а неговият придружител – на грубо материалното начало. Но в дългите странствания и приключения двамата намират път един към друг. Те не само се сближават по пътя на птиятелството. Санчо одухотворява своята материалистична същност чрез проникновените думи на „печалния” рицар и узстраданата му мъдрост. В края на романа Алонсо Кихана умира, лишен от илюзии, но верният оръженосец е приел духовната щафета на неговата свята мисия.
Съпоставката м/у външния вид на двамата герои предизвиква искрени усмивки на поколения читатели. Дон Алонсо Кихана е висок и мършав, Санчо Панса – нисък и пълен. Рицарят гордо е яхнал изнемощялата кранта Росинант, облечен в овехтели дрехи. Санчо разчита на вярното си магаре Сивчо с провесени от страни дисаги.
Различни са и мотивите, които карат двамата герои да поемат по трънливия път на странстващото рицарство. Вдъхновен от стотиците рицарски романи дон Алонсо прекрачва границата м/у реалния и въображаемия свят. Той желае да стане рицар, за да изваршва велики подвизи: да защитава слабите, да барни красотата и любовта, да отдава възмездие на злото. В неговия свят, изпълнен с магьосници, великани и красиви принцеси има нужда от воини на доброто, които да въдворяват справедливост.
Санчо е много длеч от измерението на илюзиите. Причините да се съгласи да стане оръженосец на петдесетгодишния идалго се измерват в парични знаци. Героят се надява да спечели зесрта за своите три дъщери. Освен това той е получил тържествено и искрено обещание на новоизлюпения рицар, че ще бъде провъзгласен за губернатор на остров. Разбира се , условието е, най-напред островът трябва да бъде извоюван от ръждясалото копие на позастарелия идалго. Конрастът м/у оръженосеца и неговия господар личи и по трънливите друмища на приключението. Дон Кихот неотклонно смесва реалността с миража. Болното му въображение превраща хана в замък, вятърната мелница – в размахващи ръце исполин, стадата овце и кози – във воюващи рицарски армии, меховете с вино – във въображаеми велкани. „Лудостта” на рицаря обаче е особена, твърде карсива и благородна е. Дон Кихот понякога вижда чрез сетивата на фантазията едим по-добър и по-красив свят. Неговото въображение одухотворява, естетизира реални места, факти и хора. Типичен пример за това е срещата му с жжриците на платената любов прес крайпътния хан. Дон Кихот ги оприличава на „Благородни девици”. Сякаш рицаря на печалния образ съзира в пропадналите жени с омърсени тела онази честота и невинност, която някога са притежавали.
В деянията на заловените каторжници – всякакви престъпници и сводиници, героят отново съзира простими грехове о решава да ги освободи, защото „Жестоко е да превръщаш в роби същества, създадени от Господа и прородата да бъдат свободни”.
А в стихията на спомена невзрачната Алдонса Лоренсо е пресътворена в неземната красавица Дулсинея дел Тобосо, обявена от рицаря за дама на сърцето му.
Достоен за подражание е и идеалът на странстващия рицара – в него няма нищо користно и материално. В прословутата си реч прес козарите тои ковори вдъхновено за „златния век”. За Дон Кихот светът трябва да се върне към останалата в миналото висша нравственост. „Златния век” е такъв, защото моралът и съзнанието на хората тогаеа са били на съвсем друго ниво.
Санчо не се поддава на фантастичните видения на своя господар, нито на неговите илюзионни надежди. Той вижда реалността такава, каквато е . Опитва се да предпази Дон Кихот от заблудити му, осъзнава, че той има „такива мелници в главата си”, които с вятъра на въображението изопачават реалността. Но на санчо му се налаг ада търпи заедно с господаря си неудачите и дори честите побои, с които завършват „подвизите” на странстващия рицар. Целите на оръженосеца са чисто пракрични, свързани с прехрана и печалбата от замислените доходи.
Закономерно след блестящата „победа” над нищо не подозитащия бръснар рицарят гордо нахлупва на главата си неговия очукан леген. Във въображението н агероя невзрачния предмет получава блясъка и магическата форма на „шлема на Мемрино”. Докато Санчо съвсем практично опразва дисагите с продукти на избягалия занаятчия, за да напълни своите торби.
Санчо Панса се уповава на сжоя здрав селски разум. Затова когато във втората част на творбата, макар и мимолетно застава на поста губернатор, не се посрамва. Херцогут и херцогинята умишлено лъцат селянина, че го провъзгласяват за губернатор на остров Баратария, за да се подиграят с неговия нисък произход и липса на обноски. Но в моментите когато санчо трябва да поеме своите задължения на съдия, той учудва своите лъжеблагодетели. С поредица верни и точни наблюдения и необичайни ходове неукият селянин показва държавническа мъдрост, хитрост и добре развити чувство на справедливост.
Пътят на двамата герои едим към друг не е лек, те са твърде различни. Едва ли техните личности имат допирни точки в своето възпитание, образование, манталитет и произход. Но общата им нелика участ, преживените изпитания ги сближават. Понесените нещастия, общите загубени и рядко спечели битки ги карат да се чувстват съмишленици. Отнишенията м/у тях се променят – господарят и слугата постепенно достигат до приятелството и здравата, калена в изпитанията, мъжка дружба. Двамата дружно разговарят пом/у си и думите на Дон Кихот постепенно срифат до сърцето и душата на и ума на неговия верен оръженосец. Най-силното оръжие на рицаря не са неговите овехтели доспехи, нито дори безрасъдната му смелост. Неговите най-мощни и точни попадения са казаните думи. Сливото на печалния идалго е толкава мъдро, колкото безумни са понякога неговите постъпки.
...............................................................
Във финала ан романа, победен и унизен от Самсон Караско, бившия рицар на доброто си отива от света. Умира, лишен от магията на илюзорния свят, осъзнал трезвата и горчива житейска истина, че в съвремеността няма място за рицарски подвизи.
...........................................................
Санчо приема в душата си искрена на благородното рицарско безумие. Той е „зарезен” от порива към доброто, от светлите думи на своя бивш господар и духовен ментор. В душата му, както душата на всеки от нас, се е загнездила частица от Дон-Кихотовата „Лудост”.Защото всеки поне веднъж в живота си е мечтаел да направи свера по-добър и съвършен, да помогне за възтържествуване на справедливостта, да се втурне на съдбоносна, безумна битка с вятърните мелници на злото. „Знаменитият идалго Дон КИхот де ла Манча” е пародия на модните по онова време рицарски ронами в Испания. Но творбата носи и друго, вечно послание.Кара ни да се стремим към постигане на доброто, да живеем истински в името на възвишена кауза, макар в битката с делника и в средата на средата на порочни човешки нрави тази кауза да изглежда безнадеждма.
В представите на милиони мислещи хора дон КИхот и санчо Панса винаги заедно, различни, но неотделими, пътуващи към хоризонта на човешката мечта.тяхната битка със злото, пошлостта и човешкото несъвършенство е обречена, но величава.
.jpg)
.jpg)
